ая Дългъчева е българска писателка на детска литература, родена в Стара Загора. Пише стихове, приказки, пиеси и текстове за песни. Автор е на няколко стихосбирки и много книги с детски приказки. Нейни текстове са включени в учебници и помагала за предучилищна и начална степен. Носител е на редица награди и е номинирана за световната награда за детска литература "Astrid Lindgren Memorial Award".
Защо децата обичат приказки? Коя е вашата любима приказка от детството и как тя ви вдъхновява днес като писател?
Мисля, че хората изобщо обичат приказни истории – и децата, и възрастните. Според мен това е вроденото ни любопитство към живота, към другия, към различната реалност, към разнообразието във всичките му проявления, а чрез това – към себепознанието… Всеки има потребност от пътуване, от надникване в други светове, от необичайни срещи с интересни герои, от чудеса, от мъдрост и хубав край. Особено от отдъхването и усмивката, която носи справедливият край в детските приказки. Приказката е най-достъпното пътешествие, най-безопасното приключение, най-бързият вълшебен начин да се превърнеш в някой друг и да преживееш част от нечий друг живот.
Аз не мога да отделя една приказка или книга като любима. Четях изключително много, вечно бях с отнесен поглед, изгубена в някакви гори тилилейски, в някакви други светове. Спомням си, че много дълбоко потъвах в приказките – преживявах ги, сънувах ги в цветни и дълги сънища после…
Ако нещо съм отнесла от детството си, това е – преживяването на книгите като живи светове, осъзнаването, че думите могат да имат огромно въздействие и влияние. Не е ли вдъхновяващо? По тази причина се опитвам да пиша с внимание и отговорност към думите – с усещането, че държа вълшебна пръчица и онова, което пиша, някъде в някого оживява.
Трябва ли детската литература да балансира между забавление и образование?
Би могло, но не е задължително. Детската литература на първо място според мен би трябвало да предава нататък и утвърждава човешките ценности, да развива чувствителността, умението за съпреживяване и съпричастие. Да изгражда емоционална интелигентност и сетивна дълбочина, защото знаем, че езикът е пряко свързан не само с езиковата, но и с емоционалната, душевната култура.
Образователните проекти имат различна цел, но разбира се, прекрасно би било, ако съдържат в добър баланс и литература, и забавление.
“…Според мен битката на този етап не е за четенето – тя е да има литература в детските книги. Да има добра история, която вълнува, гъделичка фантазията, разсмива или пък натъжава, създава осезаем свят.“
Нужна ли е промяна в традиционните приказки, за да бъдат отразени съвременни ценности и предизвикателства в днешното общество?
Традиционните приказки сякаш останаха в миналото, аз поне не съм срещала наскоро змейове, златни ябълки и Пепеляшки.
Съвременното ни битие налага нови теми, нови гледни точки, нов начин на поднасянето им. Детските книги станаха “по-бързи”, изчезнаха описанията на картини и чувства… Предишните фантазни същества – лами, русалки, принцеси, джуджета – съвсем рядко напоследък бродят по страниците, най-вече във фентъзи романите. Освен това се надигна бунт срещу поуката, която една традиционна приказка носи. Не се наемам да определям дали това е хубаво или не дотам… Но намирам, че е добре традиционните приказки да си останат във вида, в който са. Казвам това, защото видях, че в Германия вече променят приказки като “Снежанка и седемте джуджета” например, както и други класики. Снежанка в новата си версия е с тъмен цвят на кожата, еманципирана и се опитва да сглоби летателен апарат по чертежи на Леонардо, джуджетата са от всички възможни раси, а с принца решават да направят най-напред околосветско пътешествие заедно и тогава да преценят дали искат да се женят и т.н.
Тази идея да се преправят, подменят или дори премахват текстове, за да пасват на днешната политкоректност или налагани модели, е необяснимa за мен и не я подкрепям. Приказките съдържат архетипи, вярвания, история… Дори и само за да си каже човек “Леле, как са/сме живели едно време!”, е добре да бъдат оставени в оригиналния им вид. Ако някой иска, нека си измисли нови приказки, чрез които да утвърждава ценностите, които са му на сърце. А относно поуката – приказките затова са възникнали – за да предават опит и поука. Нима и днес не правим същото в съкровен разговор с приятел? Опитваме се да си помогнем, споделяйки си истории, които съдържат наш личен опит и поуката от него. В Германия вместо поука, употребяват думата морал впрочем и това повече ми допада – те питат “Какъв е моралът, който тази история носи?” Аз лично нямам нищо против една приказка да носи морал – послание, свързано с човешките ценности. Иначе оставяме децата само на “хляб и зрелища”.
Следите ли променящите се интереси и предпочитания на днешните деца или смятате, че важните уроци и ценности са общовалидни?
Смятам, че човешките ценности са едни и същи откак свят светува – обич, уважение, приемане, приятелство, чест, благородство, смелост, справедливост, щедрост, добросърдечност, милосърдие, великодушие… Малко ми е мъчно, че тези теми сякаш изчезнаха, изгубиха се, стоят някак старомодно – като идеали на едно наивно и отминало време, които предизвикват добродушен или пък съвсем отявлен присмех. Страхувам се, че неусетно ще изчезнат и тези понятия, съответно и качества – първо от речта ни, после и от нас самите. Колко деца знаят в днешно време какво означават думите благородство или великодушие? И откъде да го научат – от новините, от ТВ „Планета“, от наркопласьорите в училищния двор? Не съм сигурна, че съвременните родители в България съзнават пред какво са изправени и каква битка се налага да водят.
Намирам, че е изключително важно и отговорно какви послания изпращат писателите към децата – не зная има ли друго, което да противостои на улицата, телевизията или интернет-махалата, в която живеят. Родителите се нуждаят от подкрепа във възпитаването на ценности и най-естествената подкрепа за мен е изкуството за деца – не само литературата, но и театрите, филмите, музиката – всичко, което влиза през сетивата им като съставки на невидимото тесто вътре, което утре ще бухне… Дали ще храни, дали ще е вкусно или ще е клисаво и ще нагарча – това е въпросът.
Мислите ли, че битката за четенето е изгубена?
Според мен битката на този етап не е за четенето – тя е да има литература в детските книги. Да има добра история, която вълнува, гъделичка фантазията, разсмива или пък натъжава, създава осезаем свят.
За съжаление в последните години детските книги в огромната си част станаха фаст фууд – сякаш набързо написани, с някаква скалъпена история или направо с две думи текст, който просто пояснява илюстрацията. Книгите за деца заприличаха на екран със субтитри – илюстрацията се разви неимоверно за сметка на литературата. И понеже тя е, което грабва окото и купувача, често читателите остават разочаровани, когато разгърнат книгата на спокойствие у дома и открият, че текстът не струва.
Огромна част от книгите освен това са тип наръчник, ръководство: „Как да ходя на гърне“ например. Може да се продължи произволно – на детска градина, на зъболекар и пр. Друга част са научни книжки, енциклопедии, гъмжащи книжки, неми книжки, активни книжки и какво ли още не под формата на книжка. В това няма лошо, напротив, хубаво е да има всякакви книги според потребностите на хората.
Лошото е, че сред цялата многотия литературата вече е рядкост. Имам предвид литературата като изкуство – онзи талант да моделираш езика в цялата му красота и изобилие така, че да сътворяваш светове, емоции, мисли, мечти, да влезеш в диалог със сърцето, не само с интелекта на едно дете.
Битката в момента е сред книгите за деца да остане и литература.
Защо например, когато се появи вълнуваща книга, изведнъж се появяват и читатели? Те се появяват сякаш от нищото, преди това ги е нямало… Пример за това е успехът на „Феята от захарницата“ в България. Давам точно тази книга за пример, защото тя е много популярна в момента и защото е за по-големи деца, тоест – изключен е елементът „гушкане и четене с мама“ или „картинна книга с омагьосващи илюстрации“, които влияят като комплексно преживяване на по-малките. В тази поредица преобладаващ инструмент за общуване е текстът. Давам и точно пример от нашата страна, защото воят как децата не четат, колко са неграмотни, изпростели и вторачени в телефоните си, е оглушителен и смразяващ. Но ето – появява се книга, която ги вълнува и чиито герои им стават любими, и тези същите деца внезапно се превръщат в читатели. Определено не са станали такива, защото са им чели „Как да ходя на гърне?“ като малки, нито заради образователната ни система… Литературата създава читателя. Литературата като умение да сътвориш плътни образи, които живеят в съзнанието, които са ти близки, с които тъжиш и се радваш, които нямаш насищане да срещаш (четеш) пак и пак.
Илюстрациите често играят решаваща роля в детските книги. Как си сътрудничите с илюстратори, за да вдъхнете визуален живот на историите си?
Да, илюстрациите са изключително важни – те са онова, което привлича погледа на читателя най-напред. Но има и друго – илюстрацията на една книга би трябвало да хармонира с текста, с конкретния текст. По тази причина аз дълго обмислям на коя моя книга какъв тип илюстрация би подхождала, за да се получи тази хармония, която прави книгата книга – не само текст плюс илюстрация, а сплав, цялостно завършено произведение. Изключително ми е трудно понякога – особено, когато съзнавам, че макар лично много да харесвам някой художник, конкретният текст изисква друг тип илюстрация.
В смисъл – разбира се, че всеки добър художник може да направи хубава илюстрация и книгата да изглежда добре. Но има едно тънко усещане, което дори не намирам думи да определя – точно онова усещане, че текст и илюстрация направо са “залепнали”, не можеш да си представиш книгата по друг начин, освен с точно този тандем автор-художник. Именно този синхрон според мен прави успешните книги търсени. Читателите го усещат, макар да не могат винаги да го дефинират. Не винаги се получава, но когато се получи, човек си казва “Това е!”.
Моето сътрудничество с илюстратори беше различно във времето. Дълги години издателствата, с които работех, избираха сами илюстратор на книгите ми и аз нямах право да се меся – давах текста и виждах книгата си чак, когато излезе от печат. Понякога това е доста разочароващо. Първо, заради усещането, че някой ти е тръшнал вратата под носа и те е оставил да чакаш отвън, без да знаеш какво ще видиш накрая. Второ – естествено, издателите си избират художници, които пасват на лицето на издателството, но те невинаги пасват на духа на конкретната книга.
И трето – преди 10-20 години в България нямаше особено богат избор на илюстратори. В момента ситуацията е по-различна – на пазара се появиха нови имена и различни стилове. И макар да сме доста далеч от разнообразието по световните лавици, все пак има най-малко два почерка, които може да обмисляш…
В последните години аз мога да предлагам сама илюстратори, обсъждайки избора с издателя. Не че няма рамки, има – обикновено това са финансови параметри: цена на художника, брой страници, формат, вид хартия… Но все пак се радвам, защото сега работя пряко с илюстраторите. Обсъждаме всяка илюстрация, понякога давам идеи, друг път искам редакции. Познавам художници, които не приемат такава намеса. За мен обаче това е нормалният процес – книгата е екипно създание. На мен също ми се налага да правя промени и да редактирам пак и пак, когато работя с режисьор или композитор за песен или спектакъл. Има и случаи, когато аз съм променяла свой текст в някоя бъдеща детска книга, защото илюстрацията е подала нещо различно. Това са естествени неща, когато създаваш нещо в екип – никога не съм се чувствала засегната, никога не съм отказвала и не мисля, че има причина да се реагира по такъв начин.
Тук искам да подчертая, че всички художници, с които работя в последните години, са много отзивчиви и диалогични. Истинско удоволствие беше процесът по създаване на книга с тях – и Невена Ангелова, и Лиляна Дворянова, и Елена Жаблянова, и дори Игор Олейников, който е световно име и носител на наградата “Андерсен”. Ако някой може да надникне в писанията ни по време на работа, ще види много закачки и смях – и визуални, и словесни. Ценя изключително високо тази свобода и лекота в общуването си с тях – това спокойствие, че мога да споделя открито мнението си (независимо дали е възторг или колебание), усещането за истинско партньорство… И абсолютната, толкова рядка вече безкористност – защото на тях не им се плаща допълнително за всяка нова версия – те го правят за мен и за книгата.
Можете ли да споделите запомнящо се общуване или обратна връзка от млад читател, които са оказали значително влияние върху вас като детски писател?
Имам много прекрасни думи, които съм запазила в писма или спомени, не ми се ще да спомена само едно име. Благодарна съм на моите читатели за обичта и щедрото споделяне на чувства, впечатления или опит с дадена моя книга – усещането да си чут и преживян, е несравнимо. Особено ме радват писма, в които хората споделят как някоя история им е помогнала да “видят” или пък да решат свой проблем (от “Приказки от Оная гора” или “Топлото човече” например). Но също толкова се радвам, когато ми пишат за насладата от красотата на езика и образите (в “Приказалки”) или ми пращат снимки на снежни човеци от изкуствен сняг, които са направили децата, вдъхновени от “Снегоград” или “Коледунка”. Много съм щастлива също, когато ми пишат как “Какво е да си майка” е избрана за подарък не само на деца, но и на майки, дъщери, свекърви, жени от всички възрасти. Всички тези думи са като някаква топла лавина, някакво сияние, което ме обгръща и издига над тежестите на ежедневието, носи ми усещане за смисъл и по някакъв начин “ме връща у дома”. Благодарна съм.
„С онези, дето броят овце, е по-сложно: цялото стадо трябва да острижеш. После да изпредеш вълната. После да оплетеш един пухен бял сън. Понякога , ако овцете са надхвърлили 100, това си е доста работа. Ама сънят от овча вълна много помага. Цяла нощ ти е топло и на сутринта си като нов!“
“Топлото човече”, Мая Дългъчева